Днес чаят е най-консумираната течност в света след водата. В продължение на хилядолетия той печели почитатели от Китай до Англия, от Индия до Америка и от Япония до Мароко, оставяйки белег върху всяка една цивилизация. Ежедневно на планетата се изпиват милиард и половина чаши чай. Този успех в голяма степен се дължи на факта, че напитката успява да се адаптира към културите, в които прониква. За разлика от съвременните безалкохолни напитки, тя не е готов продукт, разпространяван чрез глобални рекламни кампании, който се консумира от бутилка или кутийка. В този смисъл чаят никога не може да бъде синоним на униформеност - напротив, той се приготвя по много и различни начини, отразяващи индивидуалните вкусове и обичаи на всяка една нация.

Японската чаена церемония и английският 5 o’clock безспортно са най-известните ритуали за консумация на чай, но пък далеч не са единствените. В родния си Китай с отминаването на вековете напитката се превръща в неизменна част от хранителната култура наред с ориза, солта и оцета. До 50-те години на ХХ век хората независимо от професията и социалното си положение продължават да го пият целодневно - вкъщи, в чайната или на работа.

Въпреки, че домашните традиции са запазени, повечето заведения изчезват по време на културната революция заедно с чаените тържества и консумирането на напитката на публични места. Изкуството да приготвиш и да се насладиш на чаша чай е квалифицирано като непродуктивно лентяйство и на практика забранено. Страната все пак продължава политиката на стабилен износ и грижливо поддържа своите “Свещени градини” - малки плантации, където всичко се извършва ръчно и които снабдяват висшите държавни чиновници с най-добрите зелени и бели листа на света.

Високо из хималайските плата пастирите от планинските колиби понякога черпят минаващите пътници с чаша подсолен чай, смесен с козе мляко. С него на масата се слагат и цамба - нещо като палачинки от препечен ечемик или царевица. Тибет е може би единственото място на света, където чаят се възприема като свещен дар. Наред с това той е и неразделна част от местното гостоприемство, както в Китай.

Преди откриването през XVI век на морските маршрути, които свързват Европа с Азия, чаят прониква много бавно на запад, пренасян предимно от кервани. И въпреки това той вероятно е стигнал сравнително рано до Афганистан - кръстопът на много търговски лъчове, включително и пътя на коприната.
И до днес това е националната напитка на страната. Афганистанците клякат и сядат с кръстосани крака, докато консумират чая у дома или в чайкана - местните чайни, които често са на открито. Търговците, пилигримите, водачите на камили и керванджиите пият зелен чай за утоляване на жаждата или черен, когато искат да се стоплят.

Следващата спирка от разпространението на чая най-вероятно е била Османската империя. Противно на общоприетата заблуда в съвременна Турция се пие повече чай, отколкото кафе. Страната дори отглежда растението и го изнася. Традиционните домакинства в Истанбул държат чайника по цял ден на печката като само добавят гореща вода, когато дойдат гости.

Най-големият потребител на чай в Африка е Египет. Там това е нещо като страст сред населението. Въпреки сериозните финансови проблеми правителството е поело ангажимент да субсидира чая наред с хляба, захарта и олиото. Пият го навсякъде - по домовете и работните места, където би било немислимо да изкараш деня без поне три-четири чашки.

Имперска Русия открива чая през 1638 г., когато посланикът Василий Старков поднася на цар Михаил Фьодорович дар от един монголски принц, състоящ се от 70 кг чай. Макар, че в двора веднага харесват нововъведението, необходими са около 200 години, за да може то да получи широко разпространение в страната на водката. До XVII век зелените листа пристигат в Русия от Китай с керван и могат да се намерят само в няколко града, като най-големите ценители естествено са в Москва. В останалите части на държавата дълго се подигравали на столичаните, че пият някаква цветна вода.